- Край плажа на изток от селото има един остров, а на него - огромен храм с много камбани - каза жената.
Момчето забеляза, че е облечена в странни дрехи, а косите й са покрити с воал. Никога преди не я бе срещало.
- Виждал ли си храма? - попита тя. - Върви да го видиш и ми кажи как го намираш!
* * *
Пленено от красотата на жената, момчето отиде до мястото, което му бе посочила. Седна на пясъка и погледна хоризонта, но не видя нищо по-различно от обичайното: синьо небе и океан. Разочаровано, то се запъти към рибарското селище, което се намираше наблизо, и там попита за острова с храма.
- А, това е било много отдавна, по времето, когато моите прадеди са живели по тези места - каза един стар рибар. - Станало земетресение и островът потънал в океана. Но макар че островът вече не се вижда, все още се чуват камбаните на храма, когато водата ги разлюлее на дъното. Момчето се върна на плажа и се опита да чуе камбаните. Прекара там целия следобед, но успя да долови само шума на вълните и крясъците на чайките.
* * *
Когато се стъмни, родителите му дойдоха да го приберат. На другата сутрин то пак отиде на плажа; не можеше да допусне, че една красива жена ще говори лъжи. Ако някой ден тя се появеше отново, би могло да й каже, че не е видяло острова, но е чуло камбаните на храма да бият, разлюлени от водата.
И тъй, изминаха много месеци. Жената не се появи и момчето я забрави. Бе убедено, че трябва да открие богатствата и съкровищата на потъналия храм. Ако чуе камбаните, ще разбере местонахождението му и ще извади скритите в него съкровища.
* * *
Вече не го интересуваха нито училището, нито приятелите му. Бе се превърнало в обект на шеги от страна на другите деца, които казваха:
"Той вече не е като нас. Предпочита да гледа океана, защото го е страх, че ще губи в игрите." И всички се смееха, щом видеха момчето да седи на плажа. Въпреки че не успяваше да чуе старите камбани на храма, момчето постепенно научаваше най-различни неща. Започна да проумява, че след като толкова дълго е слушало шума на вълните, те вече не са в състояние да отвличат вниманието му. Скоро след това свикна и с крясъците на чайките, с жуженето на пчелите, с вятъра, поклащащ листата на палмите.
Половин година след първия разговор с жената момчето вече не позволяваше никакъв шум да отвлича вниманието му, ала все още не бе чуло камбаните на потъналия храм. Идваха рибари да си поговорят с него и казваха: "Но ние ги чуваме!"
Момчето обаче все не успяваше. След известно време рибарите започнаха да му говорят други неща: "Ти си твърде много зает с мисълта, че трябва да чуеш камбаните, които са на дъното. Зарежи тая работа и върви да играеш с приятелчетата си! Може би само рибарите ги чуват!"
* * *
След като измина почти цяла година, момчето си помисли: "Тези мъже сигурно са прави. Най-добре ще е да порасна, да стана рибар и да идвам всяка сутрин на този плаж, защото започна да ми харесва." Помисли си също така и следното: "Вероятно всичко това е някаква легенда, възможно е след земетресението камбаните да са се счупили и никога повече да не са звънели." Същия следобед то реши да се завърне вкъщи.
Приближи се до океана, за да се сбогува с него. Погледна още веднъж пейзажа и тъй като вече не бе обсебено от камбаните, се усмихна на красивата песен на чайките, на шума на вълните, на вятъра, люлеещ листата на палмите. Дочу гласовете на приятелите си, които играеха наблизо, и се зарадва при мисълта, че ще се върне отново към детските занимания.
Момчето бе доволно и благодари - така както само едно дете би могло да го стори - за това, че е живо. Бе убедено, че не си е загубило времето напразно, тъй като се бе научило да съзерцава Природата и да благоговее пред нея.
И в този миг, заслушано в шума на океана, чайките, вятъра, листата на палмите, гласовете на приятелите си, които играеха, момчето долови за пръв път звън на камбана.
След това чу още една. И още една, докато накрая, за негова радост, забиха всички камбани на потъналия храм.
* * *
Изминаха години. Момчето - вече мъж - се върна в селото и отиде на плажа на своето детство. Нямаше никакво намерение да вади съкровища от дъното на морето; може би всичко е било само плод на въображението му и той въобще не е чул потъналите камбани през онзи далечен следобед от детството му. Въпреки това реши да се разходи, за да послуша шума на вятъра и песента на чайките.
Каква бе изненадата му, когато видя на пясъка да седи жената, която му бе говорила за острова с храма!
- Какво правиш тук? - попита той.
- Чаках те - отвърна тя.
Той забеляза, че въпреки многото години, които бяха изминали, жената изобщо не се бе променила; дори и воалът, покриващ косите й, не бе избелял с времето. Тя му подаде една синя тетрадка с бели листове.
- Пиши: "Воинът на светлината се вглежда в очите на едно дете. Защото децата умеят да гледат на света без горчивина. Когато иска да разбере, дали човекът до него заслужава доверие, воинът се опитва да погледне на него през очите на дете."
- Какво представлява воинът на светлината?
- Ти знаеш - отвърна тя, усмихвайки се. - Човек, който е в състояние да разбере чудото на живота, да се бори докрай за нещо, в което вярва, и - поради това - да чуе камбаните, които звънят на дъното на океана. Никога не се бе възприемал като воин на светлината. Жената сякаш отгатна мисълта му.
- Всички са способни на това. И никой не се възприема като воин на светлината, въпреки че всички са такива.
Той погледна страниците на тетрадката. Жената отново се усмихна.
- Пиши за воина! - каза тя.
Очаквайте и самият наръчник.
Този, който иска и знае как - ще разбере!
